Трябва ли за времето на майчинство допълнително да се начислява и платен годишен отпуск, който да се ползва след това. Дебат около този въпрос предизвика решение на Съда на Европейския съюз (СЕС). То е от началото на октомври и е по румънското дело (С-12/17 Tribunalul Botosani и Ministerul Justitiei/Maria Dicu). В неао се казва, че не противоречи на правото на ЕС разпоредбата в румънския закон, според която времето на родителския отпуск за гледане на дете не се взема предвид при определяне на платения годишен отпуск. Според решението това право се признава за времето на отпуска за бременност и раждане, но не и за майчинството. Всичко това стана повод и за призив на Асоциацията на организациите на българските работодатели (АОБР) към вицепремиера Валери Симеонов и министъра на труда Бисер Петков, с който поискаха промени в Кодекса на труда, с които да се премахне правото на начисление на платен отпуск върху майчинството и в България.
Съдията срещу съда
Делото пред СЕС е по запитване на румънски съд във връзка със спор между румънска съдийка, окръжния съд в Ботушани, в който тя работи, и Министерството на правосъдието. През 2015 г. съдия Мария Дику се връша на работа, след като е ползвала около една година отпуск след раждане на дете. Първоначално 4 месеца отпуск по майчинство от 1 октомври 2014 г. до 3 февруари 2015 г.
(аналог на нашия отпуск по бременност и раждане), а след това и седем месеца (от 4 февруари до 10 септември 2015 г.) тя е в родителски отпуск за отглеждане на дете до две години (аналог на отпуска за гледане на дете до 2 години по българския Кодекс на труда). След това съдийката иска да ползва и 35 дни платен годишен отпуск – пълния размер, който се полага на магистратите в Румъния, като претендира при определяне на размера на този отпуск да й бъде зачетено като отработено време и отпускът за гледане на дете. Това обаче й е отказано от съда с аргумент, че периодът на родителския отпуск, който тя е ползвала през 2015 а., не може да се зачете за действително полааане на труд при определянето на правото на платен годишен отпуск. Според румънското право „за престиран труд“ при определянето на размера на платения годишен отпуск се признават отпуските по болест, по майчинство (бременност и раждане), за рискова бременност, за гледане на болно дете, но не и родителският отпуск. Така се стига до делото в СЕС, по което съдът приема за допустима и в съответствие с правото на ЕС разпоредбата в румънския Закон, според която при определяне на правото на платен годишен отпуск периодът на ползвания родителски отпуск не се взема предвид като период на действително полагане на труд.
Решението на Съда в Люксембург
Целта на платения годишен отпуск е работникът да може да си почине от полагания труд, а родителският отпуск не е време на реално полаган труд. Действително има други видове отпуски – по болест, за бременност и раждане, които се приравняват на действително положен труд за целите на определяне на годишния отпуск, но разликата между тях и родителския отпуск е, че това са състояния, в които работникът обективно не може да изпълнява трудовите си задължения, тяхното настъпване не зависи от волята на работника и по принцип е непредвидимо. Това обаче не важи за ползването на отпуск за гледане на дете – то не е непредвидимо и по правило Зависи единствено от волята на родителя да се грижи за детето си. С тези аргументи СЕС заключава, че родителския отпуск, който е ползвал съответният работник през дадения период, не може да се приравни на действително полагане на труд за целите на определянето на правото му на платен годишен отпуск. Това обаче не важи за отпуските по болест и по бременност и раждане, по време на които работникът не е свободен да реши дали да полага труд.
Важно е да се каже, че в самото решение на СЕС се сочи, че както Директива 2003/88/ ЕО относно някои аспекти на организацията на работното време, така и Рамковото споразумение за родителския отпуск от 18 юни 2009 г. предвиждат,че държавите членки са свободни да прилагат или въведат и по-благоприятни за работниците и служителите разпоредби. В този смисъл СЕС приема формулата на румънския закон, който не зачита времето на родителския отпуск при определяне на размера на платения годишен отпуск за съответна на правото на ЕС, но това негово решение по никакъв начин не задължава нашата държава да променя Законодателството си, което е доста по-либерално от това в Румъния.
Българският закон
Съгласно чл. 163 от Кодекса на труда майката има право на 410 дни отпуск поради бременност и раждане, от които 45 дни задължително се ползват преди раждането. Това означава, че този отпуск условно продължава, докато детето навърши 1 година. След това майката има право и на допълнителен отпуск за отглеждане на дете до навършване на 2-годишната му възраст (чл. 164 КТ). В нашето право и съдебна практика е трайно закрепено правилото, че както времето на отпуска за бременност и раждане, така и на отпуска за гледане на дете до 2 години, доколкото се зачитат за трудов стаж, се признават при определяне на размера на платения годишен отпуск. Става въпрос за еднократно (непосредствено след майчинството) ползване на платен годишен отпуск, полагащ се за една година (минимум 20 календарни дни), което е времето на отпуска за гледане на дете.
Разширяване на дебата
В позицията на АОБР обаче се настоява, като се приложи минималният стандарт, който СЕС очертава, да се отчете, че всички платени и неплатени отпуски за гледане на дете до 8-годишна възраст, позволени от КТ, не трябва да се зачитат за платен годишен отпуск. Тук влизат отпускът за отглеждане на дете, настанено при близки и роднини или в приемно семейство (чл. 164а), отпускът при осиновяване на дете до 5-годишна възраст (чл. 1646), неплатен отпуск за отглеждане на дете до 8-годишна възраст в размер до 6 месеца за всеки родител (чл. 167а), който по българския закон също се зачита за трудов стаж. Отчитането на тези отпуски за платен годишен отпуск не трябва да се урежда императивно от Закона, а да „бъде оставен в полето на колективното трудово договаряне“, пише в позицията на АОБР. Мотивът на работодателите е, че този тип социална политика на държавата „неоправдано прехвърля финансова тежест върху работодателите“.
„Предвид демографската криза и спада на раждемостта всички мерки, насърчаващи увеличаването на нацията, са добри. Така че според мен трябва да се внимава много и да не се стига до премахването на този текст. Но аз си давам сметка, че в случая разсъждавам повече държавнически, а не частнособственически. От гледна точка на частния личен интерес на работодателя изискването е натоварващо. Но смятам, че трябва да се аледа по-отвисоко по-надалеч, защото държавата няма да свърши с нас“, коментира за „Капитал“ и Кирил Вътев – съсобственик на месопреработващата фирма „Тандем В“:
Решението на СЕС поставя нещата на съвсем нова плоскост и предвещава остри спорове между работодатели и синдикати, при които Министерството на труда (МТСП) най-вероятно ще наблюдава отстрани. На въпрос на „Капитал“ за позицията на МТСП в сряда оттам отговориха, че темата тепърва ще се обсъжда. „Предстои да се организира среща между МТСП и социалните партньори, на която ще стане ясна посоката, в която ще се върви“, се казва в изявлението.
Мнение:
Енчо Динев, адвокат, съдружник в адвокатско дружество „Точева&Мандаджиева“
Струва ли си да се мисли за някаква промяна? Решението на Съда на ЕС е постановено по повод преюдициално запитване от Апелативен съд – Клуж, в Румъния, с което се иска тълкуване на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 4 ноември 2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време. Директивата предвижда, че държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици съобразно условията за това в националното законодателство и/или практика.
Румънският Кодекс на труда прави по-детайлна разлика от българския закон на видовете отпуск, които се признават за престиран труд – временна неработоспособност, майчинство, рискова бременност или кърмене, отпуск за гледане на болно дете. От тази категория отпуски изрично е изключен родителският отпуск – за гледане на дете до навършване на 2-годишна възраст. Обратно – българският КТ изрично е обявил (чл. 164, ал. 4 КТ), че освен отпуска поради временна неработоспособност, майчинство, отпуск за гледане на болно дете за трудов стаж се признава и този за гледане на дете до 2 години. Оттам и признаването на този трудов стаж и за право на платен годишен отпуск по чл. 155, ал. 4 от КТ. Това решение поставя няколко въпроса: 1. Задължава ли по някакъв начин България? Не. Защото директивата поставя минимално изискване към държавите членки да се гарантира минимум 4 седмици платен годишен отпуск. Очевидно българският законодател е предвидил в случая по-благоприятен режим 8 полза на служителя (допустим съгласно чл. 15 от директивата), че по време на родителския отпуск служителят няма да бъде лишен от платения си годишен отпуск.
2. Какво следва след постановяването на това решение за България?
Принципно решенията на Съда на ЕС са задължителни за всички съдилища и учреждения в България (чл. 633 от ГПК). Законодателната рамка в България обаче е такава, че трудно можем да си представим подобен спор при български условия, защото у нас евентуални дела по повод отказ на работодателя да осигури платен годишен отпуск за времето на отпуска за гледане на дете до 2-годишна възраст биха били решени в полза на служителите.
Моето лично мнение е, че определено има основание да се мисли в тази насока. Следва да се прави ясно разграничение между отпуските, ползвани от майките, пряко свързани с чисто физическата невъзможност да полагат труд за определени периоди и в голяма степен непредвидими като време (отпуск за бременност и раждане, бременна неработоспособност, гледане на болен член от семейството), от отпуска за гледане на дете до 2-годишна възраст, който се ползва по желание на майката, предполага както нейната трудоспособност, така и доброто здравословно състояние на детето, което е навършило 1-годишна възраст. Принципно няма нищо лошо в политиката на държавата да предостави допълнителни права на работещите майки в тази хипотеза, но в случая се получава така, че работодателят е този, който трябва изцяло да плаща за това законодателно решение, защото платеният годишен отпуск е за негова сметка. Но дори и да се предприеме промяна в закона в посока на ограничаване на годишния платен отпуск при ползване на отпуск за гледане на дете до 2 години, следва ясно да се посочи, че това време би следвало да продължи да се признава за трудов стаж, но с оглед на придобиване на право на пенсия. В противен случай това би довело до прекъсване на стажа на майката за пенсия, което категорично не е приемливо.
Източник: в. Капитал
Снимка: pixabay.com
