Във връзка в разпространена в медиите информация по повод изказване на министър Вълчев на конференцията „Ценности и образование” за завършен проект на Стратегия за възпитателна работа на Министерство на образованието и науката и съществуващ широк обществен консенсус по заложените в нея принципи и цели, ние, 149 организации от Национална мрежа за децата, бихме искали да изразим острата си изненада от факта, че Стратегията вече е готова и одобрена, без да е била споделена и отворена за широко обществено обсъждане, каквито са законовите изисквания за документ с подобно голямо обществено значение, засягащ всички деца, родители, семейства и педагогически специалисти в страната.
По този повод изпратихме писмо до министър Красимир Вълчев, с което настояваме за обратна връзка за работата по Стратегията за възпитателна работа и публикуване на текста за обществено обсъждане в най-кратки срокове преди нейното приемане и обнародване от Министерство на образованието и науката.
Припомняме, че в края на месец юни изпратихме до министър Вълчев официално становище на Мрежата по тогава предложения и обсъждан в работна група документ, в което изразихме своето категорично несъгласие както с цялостната концепция, така и с много от положенията, заложени в съдържанието на Стратегията. Смятаме, че тя не само не взема предвид съвременните социални отношения и педагогически практики, но и подменя концепции от приобщаващото образование с възпитателна работа, залага на унифициращите и рестриктивни мерки, вместо на личностното развитие и подкрепата за всяко дете, залага неясни по съдържанието си понятия като традиционни ценности, българско самосъзнание и патриотично възпитание и не на последно място – предпоставя възпитателната роля на държавата и училището пред тази на родителите, без да търси открита връзка и съвместна работа с тях.
До този момент, почти пет месеца по-късно, ние не сме получили официален отговор на становището си. По тази причина опасенията ни, че Стратегията за възпитателна работа се изработва в затворен кръг и без търсене на обществен консенсус, се засилват. Остава отворен и въпросът за уведомяването на работната група за развитията по Стратегията. Смятаме, че водеща държавна институция като Министерство на образованието трябва да взима предвид добрите партньорски отношения с всички организации както в неправителствения сектор, така и сред учителите, педагогически и ресурсните специалисти, родителите и останалите заинтересовани страни, за изработването и прилагането на стратегически документи в интерес на децата.
Споделяме своите опасения от несъответствието на предложения документ и текст в него с цялостната идея за възпитание, заложена в ЗПУО, както и предложената взаимовръзка с отношенията в образователните институции.
Преди всичко, никъде в текста на Стратегията не се коментира по същество каква е потребността от такъв документ. За нас възниква въпросът защо е необходимо регулираните от държавата възпитателни взаимодействия да бъдат предмет на какъвто и да е стратегически документ, при положение, че те са вече законово установени. Самият анализ от втората част на Стратегията в сегашния й вид признава, че и стандартът по гражданско образование (Наредба №13, 2016), и стандартът за общообразователната подготовка (Наредба №5, 2015), и Семейният кодекс (чл. 124) недвусмислено уреждат основни измерения на възпитанието на децата, а в близък смисъл може да се тълкуват и елементи от Закона за закрила на детето. Още повече, че във философията на ЗПУО е заложено образованието, възпитанието и социализацията на децата да са част от единен процес и неделима същност на работата на учителите, възпитателите, специалистите и административния персонал на даденото учебно заведение, без да има нужда от отделна стратегия по всеки един от тези елементи. Неясните изисквания, критерии и ндикатори за приложението на тази стратегия биха довели в този й вид единствено до увеличаване на и без друго огромната административна тежест в училищата и детските градини, със съмнителна добавена стойност по отношение на възпитанието.
Много притеснителен е акцентът върху т.нар. „патриотично възпитание“. В Стратегията фигурират мерки за „Възпитателни взаимодействия, свързани с реализацията на патриотичното възпитание“, но реализацията на всеки друг вид възпитание отсъства изцяло. В стандарта за гражданското, здравното, екологичното и интеркултурното образование патриотичното възпитание е изведено като функция на гражданското (където то принадлежи преимуществено така или иначе), но тук сякаш по компенсаторна логика то е изведено като изричен акцент.
Липсват мерки за това как се възпитават граждани с отношение към демократичния живот, собственото тяло и здравето (включително публичното), околната среда, културата на модерния свят и пр. Систематичното поставяне на равенство между „българско“, (а не „национално“) и „патриотично“ също буди притеснения за целите на документа, предвид нехомогенния етнически състав на страната ни.
Силно притеснени сме от фиксирането на Стратегията върху така наречената „превенция срещу поведенчески прояви на национален нихилизъм и отчуждение от традиционната ценностна система на българската нация“ (IV.8.) и твърде широкото и неясно използване на термина „традиционни ценности“, тъй като Стратегията предполага и залага определени интервенции единствено спрямо ученици, които отстъпват от тези ценности/самосъзнание. Подобна заявка крие риск от попадане в крайности, порочно тълкуване и объркване сред самите учители и ученици, както и създаване на конфликтни ситуации и провокиране на непродуктивно и/или противозаконно ограничаване от „различното“. В крайна степен фиксиране на подобни цели в държавна стратегия може да се тълкува и като ограничаване на гражданските права на всички граждани, които не попадат в тесните определения, с които работи Стратегията.
Освен неясната цел и функция на Стратегията и неопределеното й разполагане спрямо съществуващи вече правни рамки, в цялостната философия на документа стои възгледът, който преди всичко отменя като участници самите ученици и възпроизвежда парадигма, при която те не са субекти, които могат да развиват себерегулиращо и отговорно поведение. Това игнориране на личността на учениците подменя разбирането за формиращата роля на училището с „възпитателна“ такава. Още повече, че Стратегията предполага, че „възпитателната работа“ е нещо отделено от цялостния процес на работа на учителите и другите специалисти, работещи в училище, нещо, което трябва да бъде изпълнявано и прилагано отделно по силата на дадена разпоредба, а не естествено и интегрално втъкано в отношенията между ученици, учители и семейство/общество. Семейството и родителите също се възприемат като обект, върху който се въздейства или в най-добрия случай – се създават някакви връзки, но без да се дава възможност за активно участие на членовете му в цялостния процес на подкрепа и развитие личността на учениците.
Освен това, така формулирана, Стратегията подменя задачите на част от специалистите, работещи в училище – например психолози, и дори обезсмисля тяхната конкретна работа, като им вменява възпитателни функции, без такива да са им присъщи и дори да противоречат със същинските им задачи и работа.
Притеснително е също така, че липсва анализ или описание на предпоставките, от които изхожда Стратегията и настоящата ситуация в практиката на учебните заведения при справянето с проблемите в поведението на учениците. Училищата се опитват да се справят чрез подходи, които са реактивни и чийто наказателен характер не само не спира проявите, а дори ги подхранва.
Съществуват множество български изследвания за психично-здравни неблагополучия на учениците, които аргументират необходимост от други начини за отговор. Дисциплиниращите, респрективно възпитателните подходи влизат в конфликт в потребностите на тези деца. Огромна крачка назад е и отстъплението от мултидисциплинарната екипна работа, която прохожда и се развива в практиката през последните години и следва да стане основа на успешната училищна подкрепа за всяко дете.
Въпреки че Стратегията неведнъж се позовава на ЗПУО, тя пропуска съществена стъпка в един от иновативните моменти на закона, а именно, че той отваря място за подкрепата в училище т.е. за проактивни и превантивни дейности, насочени към развитие на социални и емоционални компетентности на учениците. В Раздел II, Глава „Деца и ученици” са разписани регламенти за развиване на образователни политики за подкрепа за личностно развитие на децата и учениците.
Стратегията е пределно неясна по какъв точно начин възнамерява да спазва принципа от чл. 3 на ЗПУО за автономия в провеждането на образователните политики от страна на педагогическите институции.
Въз основа на всички тези съображения, ние от Национална мрежа за децата апелираме за отпадане на Стратегията за възпитателна работа. Възможна алтернатива е изработването на етични правила за работа с деца и ученици, разширяване и задълбочаване на взаимовръзката и включването на родителите и семейството и насочване на усилията по изграждане на стратегия за подкрепата за личностно развитие на децата, която е заложена и в ЗПУО под формата на обща подкрепа, но все още няма ясна концепция за практическото й приложение.
Като поставяме всички тези въпроси и опасения, ние от Национална мрежа за децата се надяваме конструктивният диалог да бъде продължен, като се вземат предвид мнения и позиции на различни заинтересовани страни – организации, родители, учители, специалисти, ученици и др., без да се бърза с приемането и обнародването на толкова значим документ, засягащ възпитанието и личностното развитие на децата и младежите. Поради особената значимост на темата за възпитанието и мястото й в образователните институции, смятаме, че е необходим много по-задълбочен анализ и отговорно взимане на решения, както и поставянето на ясни индикатори, които да измерват обективно резултатите от прилагането на всяка стратегия в системата на образованието.
Снимка: pixabay.com
