Калоян Дамянов е директор на регионния център за приобващо образование с София. Национален координатор на Европейската агенция за специални потребности и приобщаващо образование за България. Той е и председател на Контролния съвет на Национална мрежа за децата.
Как ще коментирате изказването на вицепремиера Валери Симеонов за майките на децата с увреждания?
– В последно време ние постоянно говорим за промяна на отношението на цялото ни общество към тези хора с нещастна съдба. И точно в този момент човек от властта дава лош пример. Да наречеш майките, които месеци наред протестират в името на своите деца пред парламента, „кресливи“, според мен е абсолютно недопустимо. Имайки предвид поста, който заема г-н Симеонов, той задължително трябва да понесе своята отговорност.
Смятате, че това не е изтървана реплика?
– Не, аз смятам, че това действително е изтървана реплика, но независимо от това, той не е случаен човек и санкция трябва да има.
Каква би била според вас реакцията на подобно изказване в една нормална европейска страна?
– Със сигурност би била много по-остра и много по-страшна, отколкото при нас. Но и ние българите имаме такава поговорка, че раната от думите е по-тежка и се помни по-дълго от физическата рана (приказката за мечката и дърваря – б.а.). Г-н Симеонов имаше възможност да се извини веднага след като неговите думи станаха публично известни, но той каза, че стои зад казаното. Не знам кой е в ПР екипа на вицепремиера Симеонов, но той трябваше да бъде много по-активен, ако исг каше да потуши пожара да се срещне с тези майки, да разговаря с тях. Защото той не е просто вицепремиер, но и отговаря за социалната политика в страната.
Г-н Симеонов каза, че би подал оставка само ако му я поиска премиерът и неговите партньори от малката коалиция…
– Това вече са политически решения. Но също така право на майките на децата с увреждания е да продължат да настояват за неговата оставка.
Печелят или губят майките с увреждания, като припознават БСП и Корнелия Нинова като свои закрилници?
– Това е, от една страна, лична кауза, от друга, страна чисто професионална сфера. Така че в нея има място за всички политици, но проблемът не може и не бива да се обвързва с една политическа сила.
Много ли искат майките на децата с увреждания от държавата?
– Майките не искат много, те просто искат спокоен живот за своите деца. И ние вече имаме един постигнат компромис между управляващите и опозицията по отношение на техните искания. Това, което липсва, е да се въведе функционална оценка на уврежданията, която да определи различните компоненти и потребности на отделния човек. И според тези потребности вече ще се преценява каква социална помощ да получи, т.е. идеята е грижата за хората с увреждания да се индивидуализира, защото в момента тя е на калпак. Дори двама човека с едно и също увреждане имат различни потребности.
Без тази индивидуална грижа, както я нарекохте, тези 150 млн. лв, които има обеща правителството, няма ли да отидат на вятъра?
– Абсолютно. Тук не говорим само за пари. Без да има такава функционална оценка на уврежданията, без закон за личната помощ, просто не можем да прогнозираме колко пари трябват. Освен това в България имаме и друг проблем. Ние знаем броя на хората с ТЕЛК решения за различните увреждания, но тази информация не е обективна, защото както е известно, кажи-речи, половината работоспособно население у нас има такива ТЕЛК освидетелствания. Затова сега дори не можем да кажем реално колко са хората с увреждания.
От една страна, има хора, които въобще не са се регистрирали и не получават нищо, а други пък съвсем неправомерно получават социална помощ.
Като специалист как оценявате закона за лицата с увреждания, който ще се гласува в парламента ?
– При всички случаи това е стъпка в правилната посока. Той ще регламентира тази функционална оценка на уврежданията, за която стана дума. Единствената забележка, която имам към последния вариант на този закон, е че тази оценка ще се прави от дирекциите „Социално подпомагане“ по места. Това са всички социални служби, но те нямат необходимия капацитет и експертиза да направят професионално една такава оценка. Тук трябва да има медицинско лице, представител от сферата на образованието и психолог, които реално да определят индивидуалните социални потребности на отделния човек с увреждане. Може би държавата в подзаконов нормативен акт ще определи кой точно ще прави тези функционални оценки.
Толерантно ли е нашето общество към лицата с увреждания?
– На думи – да. На дела обаче нещата стоят по коренно различен начин. Да вземем прословутия спор за работните места на хората с увреждания. Това според мене е първият признак дали обществото ни е толерантно към тези хора. На думи ние сме съгласни те да работят, но на практика това става изключително трудно. Работодателят не само трябва да е съгласен, но и да положи някакви усилия, за да адаптира съответно работно място за човек с увреждане.
Но той не е мотивиран да прави разходи в тази посока и тук е мястото на държавата да го стимулира или да го подпомогне. Освен това всеки работодател се страхува, че като наеме работници с ТЕЛК-ови решения, те много трудно биха могли да бъдат освободени. Или да вземем друг пример за толерантността ни като общество. Когато някои наш близък ни каже, че неговият партньор в живота е с увреждане и ще имат дете, настъпва истински шок в родата. Баби, дядовци, родители, близки в хор съветват своя човек да се откаже от „белязания“ си партньор, за да е здрав и читав занапред родът. Тези митове и легенди, разбира се, нямат нищо общо истината, но са един устойчив предразсъдък в обществото, с който още дълго трябва да се борим.
Източник: в. Стандарт
Снимка: freeimages.com
