Ренета Венева е завършила психология в Софийския университет, специализира в Мюнхен Монтесори терапия. Председател е на Националния алианс за работа с доброволци. Действащ психолог, Монтесори терапевт и обучител.
– Г-жо Венева, как гледате на намерението да се въведе час по възпитание, понеже децата са от различни семейства и имало нужда да бъдат подтикнати към общи ценности?
– Ценностите и възпитанието не са предмет на определен час. Аз съм един от най-големите привърженици на гражданското образование и съм съавтор на първия учебник отпреди 12 г. по този предмет, който така и не влезе в училище.
Днес възпитанието и ценностите трябва да са политика на училището, модел на родителите и учителите и партньорство между тях. Това се „преподава“ през всички часове, през посланията на учителите, през тяхното поведение, през инициативите на училището, така че децата заедно да стигат до откриването и утвърждаването на ценности. Да преподаваме любов към България един час седмично, ще бъде неефективно, както често е Часът на класа. Това са кухи часове, в които интерпретациите на учителите са толкова различни, че объркват.
Ако казваме на децата, че ценност са уважението и разбирателството, а те виждат битка между учителите и родителите, хора, които си говорят на висок тон, стоят здраво на позициите си и се обвиняват в името на детето, няма начин да убедим децата, че това, което казваме, е това, което правим. Няма нужда от час, а от малки стъпки на разбирателство между възрастните за обща училищна политика, както му казват по света. Това е училищен живот, в който участват и родителите.
– Не може ли „ученето на приятелство“ да става чрез работа в група? Не е ли абсурдно да има отделен час, когато говорим за интердисциплинарно обучение?
– Теоретично сме съгласни, на практика – много далеч от интердисциплинарно преподаване. За това се иска сериозна подготовка на педагога и часове, които са в синхрон. Ако в единия се преподава интердисциплинарно, а в другия – не, това обърква детето.
Когато разговарям с учители, питам имат ли съгласие тези 50 души за едно правило, което всички подкрепят, независимо дали влизат в 1. или 7. клас, дали преподават физика или физическо. Не говорим за вътрешния правилник, който децата не познават, на който се съпротивляват и който възрастните заобикалят. А онзи ред, който всички се съгласяваме да възпитаваме. Например да говорим тихо. Ако 50 учители се подкрепят в утвърждаването на един принцип, първата година ще бъде трудно, ще има проби от страна на децата дали наистина възрастните са партньори, на втората ще са спокойни, че тук е така. Но ние имаме ли съгласие и търпение? Никога не съм получила положителен отговор от 50 колеги в нито едно училище, които да се обединят около една ценност. Каквато и да е, ще е полезно за децата, защото ще я практикуваме заедно и поотделно. Това е модел, на който децата вярват.
– Излиза, че искаме от тях това, в което ние се проваляме?
– Точно така. Затова всички послания, свързани с дисциплина и наказания, не вършат работа. Настръхвам от всяка промяна в закона, защото част от нея винаги е насочена към разширяване на санкциите. Колкото повече увеличаваме наказанията, толкова повече децата усещат нашата трудност да им бъдем партньори, модел, опора, ясна рамка за взаимоотношения.
– Уместно ли е да се въвежда оценка на възпитание, или да се връща оценката за поведение? А настояването на „Подкрепа“ бележката да участва в балообразуването?
– Първо, поставяйки оценка за поведението, ние всъщност оценяваме родителите. Оценката за поведението на детето в ранно детство и в училищна възраст не е оценка на детето, а на възпитателния модел в семейството. Тоест, ние наказваме детето за нещо, на което то е продукт. То няма вина, че вкъщи единия родител го няма, че се връща пиян или удря и повишава тон. Един път това дете е наказано, че е попаднало на този модел у дома. И втори път бива наказвано, че го утвърждава, а то не познава друг. Това е най-грубото объркване на децата. Какво да изберат те – да излязат срещу модела на родителите? В какво ги възпитава тази оценка? Училището има системи и алтернативи, но да работи наистина в подкрепа на децата, а не да ги гони от час.
– Намаленото поведение не превръща ли детето в аутсайдер?
– Завинаги го демотивира. Дори да е опитало позитивни модели, наказанието го кара да утвърждава негативните. Ще натрупа гняв, обида, объркване. Да изгониш детето, да отиде при педагогическия съветник и да стои там, за да не пречи в час, не е подкрепа. Ако поканиш родителите да ги смъмриш и обвиниш, те няма да дойдат повече. Разбираме, че е трудно училището да променя родителите. Но ако то наистина иска да помогне, първата мярка е съгласието, за което говорих. Ако детето дойде в първи клас и види, че във всички класове правилата са еднакви, и ако се работи системно с родителите, след няколко години ще има критична маса – все повече семейства ще подкрепят вкъщи поведение, което е норма в училище.
Втората беля, ако се въведе оценка, е разслоението на децата не на база знания, а като бъдат групирани, етикетирани, наказани през техните възпитателни модели. Тогава каква ще е мотивацията да учат? И сега има демотивация. Но когато се санкционира поведението за сметка на знанието, защото това ще стане при едно кандидатстване, какъв да бъде стимулът? Ще има по-голям стимул да се препише, да се злоупотреби.
– Защо се мисли за такива варианти, и то когато европейската система преосмисля доколко е удачно дори оценяването със стандартизирани тестове?
– Всеки тест измерва само в даден момент. Всяко дете има специфичен темп на постигане и научаване. Не може в днешния ден всички 600 деца в едно училище в една възраст да имат една и съща готовност да научат с едно и също настроение и възможности едно и също нещо и да дадат един и същи резултат.
Когато ходим по обмени, нашите педагози наблюдават системите, които смятаме за добри. Две неща съм чувала да коментират с вдъхновение. Едното е участието на родителите в живота на училището. Второто е оценяването. Най-добрите системи са тези, в които няма оценъчна система.
– Какво да се промени в нашата?
– Аз бих питала учителите кое би мотивирало децата за промяна на поведението. Решението минава през компетенциите на педагозите и взаимодействието с родителите. Децата са резултат от него. Всяко училище има свои отговори. Едно и също не може да е ефективно в София и в „Столипиново“. Трябва да децентрализираме свободата и отговорността на учителите, като те се съобразяват и с волята на децата, родителите и своя собствен капацитет. Не да се разширяват оценките и наказанията, а да се намерят точните механизми за подкрепа на педагозите. Те имат нужда от това не защото са лоши педагози. Всеки сам по себе си е добър учител, но всички заедно не са добър екип. Това виждат децата. То много силно им влияе, когато избират модел на поведение и отношение към училището. Децата добре преценяват мама и татко колко се разбират, колко имат едни и същи изисквания. Така, но умножено по 10, защото в 5. клас имаме 10 госпожи, осъзнават, че те са като мама и тате, когато не си говорят. Това прави посланията към децата и възпитанието много трудна работа.
Подкрепата на педагозите не опира до увеличение на заплатите и обучение веднъж годишно на СПА. Аз се питам вече 20 г. как е възможно да работят тези хора без супервизия. Къде по света има хора, които работят с хора, и са в това положение – независимо дали са социални работници, надзиратели, педагози?
– Дори големите компании вече имат тренинги с психолог, защото служителите работят с клиенти.
– А ние сме оставили децата на гилдия, която е неподкрепена в личностен план. Младите учители не искат да влязат в училище. Не е въпросът само за неефективното практикуване по време на следването. След като излязат от вуза, те влизат в сложна среда. От една страна е бумащината, от друга това, че работиш с много хора. Ти обаче си човек със свои трудности, кризи, заболявания, със своя нервна система. Младо момиче на 25 и колежка с опит на 60 г. имат различни предизвикателства. Кой им помага? Никога не са получавали професионална супервизия. Изискваме от тях, а те нямат помощ в овладяването на емоциите. Трудностите в професията не могат да се споделят с колежката, защото споделените проблеми често се наказват. И като се сподели, какъв ефект ще има, как ще бъде помогнато? Затова в съсловието има сериозни професионални заболявания. Бих намалила санкциите и бих увеличила подкрепата. Увеличената подкрепа към педагозите, към родителите и към децата ще минимализира нуждата от санкциите и оценки. Това правят добрите системи, в които децата са със знания, но и са щастливи. Защото със знания, но невротично или агресивно дете, не е добър човек, нито бъдещият ефективен служител.
