Институт по социални дейности и практики вече 16 години работи с особен акцент към защитата и подкрепата на деца, жертви на насилие. Нашата програма „Деца и правосъдие – превенция на насилието” насърчава изграждането и развитието на политики, подкрепящи децата, жертви на насилие, пострадали от престъпления или свидетели на престъпления, както и да се развие у нас приятелско правосъдие, адаптирано към потребностите на деца. В рамките на Програмата ИСДП провежда изследвания по темата, въвежда иновативни модели, основани на интегриран подход за работа с деца жертви на насилие, разработва програми за превенция в съответствие с основните Европейски документи, стандарти и насоки в областта на правосъдието за деца. Целта й е да подсили съблюдаването на принципа на висшите интереси на детето и на неговото благополучие във всички законови и административни действия и мерки по отношение на децата.
Във връзка със зачестилите случаи на насилие над деца, които стават публично достояние, екипът на Институт за социални дейности и практики (ИСДП) би искал да обърне внимание на няколко важни компонента в националното законодателство.
Като организация с дългогодишен опит в работата по темата насилие във всичките му форми, бихме искали да изведем напред считаното в някои случаи за приемливо прилагане на физическо и психическо насилие с възпитателна цел – обиждане, крещене, скубане, дърпане на ухо, наказание тип „прав в ъгъла” и други форми на насилие, които попадат в обхвата на т.нар. „телесно наказание”.
До 90-те години на 20-ти век телесното наказание се счита за приемлив дисциплинарен метод, който не се е считал за злоупотреба. Последните изследвания обаче откриват връзка между историята на телесното наказание в детството и по-големия риск от появата на агресивно поведение, проблеми с обучението, престъпност и домашно насилие в зряла възраст. В резултат на това, използването на телесно наказание срещу децата е рисков фактор за физическо насилие и според експертите е възприет начин на злоупотреба.
Насилствените методи на възпитание все още са разпространени в България, въпреки наличието на пълна законодателна забрана. Липсва обаче легална дефиниция в националната нормативна уредба на термина „телесно наказание”, което позволява широка свобода на тълкуване. На практика, това означава, че в момента в България телесното наказание не винаги може да се определи като вид насилие от нормативна гледна точка, което има своите последици върху разпознаването, сигнализирането, реакцията на институциите, санкциите и т.н.
В голяма част от случаите за насилие над деца, които напоследък стават известни в публичното пространство, и които предизвикват възмущение става дума за форми на насилие, които не са достатъчно ясно регламентирани в нашето законодателство и в следствие на това е трудно извършителят да бъде наказан. Когато жертвата е малко дете или дете с увреждане е трудно то да обясни какво се е случило с него и едва ли знае какви са процедурите.
По административен ред се налагат съответните санкции, предвидени в Кодекса на труда. Наказателна санкция за някои видова насилие може да се наложи само по жалба на жертвата или нейния законен представител, тъй като това са престъпления от т.на. „частен характер”. Институциите могат да се самосезират само при по-тежки форми на насилие. В много случаи, когато пострадалият е низходящ, съпруг, брат или сестра, наказателното преследване се образува само по тъжба на пострадалия – чл. 161, ал. 1 НК.
Прегледът по темата телесно наказание, включително съдебна практика, извършено от ИСДП през 2017 година показва, че телесните наказания се обсъждат често в съдебната практика по наказателни дела. Основният проблем в този случай, е че в българското национално законодателство няма специален нормативен акт, който да третира и по някакъв начин да урежда въпроса с телесните наказания. Независимо от това, отделни разпоредби на множество закони въвеждат различни ограничения във връзка с посегателството над личността. Някои от основните изводи на това изследване са:
Липсата на приета легална дефиниция за телесно наказание води до възможност за субективност при определяне или не на едно или друго телесно наказание като физическо или друго насилие, за да бъде санкционирано;
На практика се приема за престъпление само причиняването на тежка физическа вреда или изтезаване, в другите случаи може да има санкция само по жалба на жертвата, което в случаите на деца у нас не е гарантирано;
По отношение на родителите, в случаите на телесно наказание, които не попадат в обхвата на понятието „телесна повреда” (НК) или „физическо насилие” (ППЗЗДет), социалните служби нямат механизъм да санкционират родители, извършили телесното наказание.
Следователно е важно да се работи по посока на въвеждане на легална дефиниция и даване на нормативна възможност на социалните служби да интервенират в такива случаи.
Не по малко важно е да се отбележи каква всъщност е подкрепата и подготовката на възпитателите, социалните работници, учителите и въобще професионалистите, които работят с деца. Ако погледнем кои са основните причини за проявата на насилие – стрес и преживяно насилие в миналото, безсилие и не знание как да се справят в определени ситуации, то трябва да обърнем внимание на условията на работа на тези специалисти и на това дали те разполагат с достатъчно алтеранативни подходи, методи, техники да поставят граници и правила без да упражняват директивно властта си.
Необходими са системни действия за повишаване на познанията, уменията на родителите, учителите да използват алтернативни възпитателни подходи на наказанието, на поставяне на граници и стимулиране на социално приемливо поведение.
Въз основа на гореизложените проблемни области и предложения, разчитаме че ще предприемете съответните дейности по компетентност.
Дефиниция на телесно наказание в международни документи
В Общ коментар №8. (параграф 11) на Комитета по правата на детето към ООН от 2006 г., озаглавен „Правото на детето на закрила от телесни наказания и други жестоки или унизителни форми на наказание”, „телесното” или „физическо” наказание е определено като всяко наказание, при което се използва физическа сила, целяща да предизвика някаква степен на болка или дискомфорт, колкото и лек да е той. Най-често това включва удряне („потупване“, „пошляпване“, „напляскване“) на деца, с ръка или с някакво „помощно” средство – камшик, тояга, колан, обувки, дървена лъжица и т.н. Но също така може да включва ритане, разтърсване или хвърляне на децата, издраскване, щипане, хапане, дърпане на косата или ушите, принуждаване на деца да останат в неудобни позиции, изгаряне, попарване или принуждаване към поглъщане. По мнение на Комитета, телесното наказание винаги е унижаващо. В допълнение на това има други нефизически форми на наказание, които също са жестоки и унизителни и по този начин са несъвместими с Конвенцията. Те включват, например, наказание, което омаловажава, унижава, охулва, заплашва, или осмива детето. Комитетът отбелязва, че телесното наказание е незаконно в дома, в училище, в наказателно-правната система, при алтернативните форми на грижа и при полагане на труд, но въпреки това има основания за притеснение, че децата все още стават жертви на телесно наказание в горепосочените места
Пълен текст на становището (PDF, 3 MB)
Снимка: stockvault.net
