Г-н Игов, над 7000 са случаите на агресия в училище през миналата учебна година, свързани с физическо посегателство и психически тормоз. Толкова ли сме безсилни да се справим с проблема?
– Аз искам да цитирам едно друго проучване от миналата година, според което само 15% от случаите на агресия в училище стават публично достояние. Така че представете си за какво говорим. Между 25%-27% от децата са подложени на тормоз. Много е важно да отбележим и че този тормоз не е просто еднократен акт, а означава, че поне два пъти в седмицата конкретното дете е обект на някаква форма на насилие. Не става дума само за физическо насилие, може да е и социална изолация. Тогава детето няма приятели и остава само. Като включим към това и онлайн тормоза, статистиката е страшна. В практиката си всъщност почти не съм срещал дете , което да не сподели, че е било обект на подигравки, обиди, заплахи. В същото време не повече от 20% от родителите и около 15% от учителите знаят какво се случва с децата . Не мога да си представя родител, който изпраща детето си на училище с очакването, че на него може да му се случи нещо. Един случай от последните седмици показа нещо интересно – че родители искат да учат децата си на друго място само и само да ги спасят от тормоз. У нас има поне седем организации, които работят с проблемни деца . Добре е, че ги наричаме така, защото това може да означава, че проблемът не е в тях. Може би детето е просто жертва, нещата са сложни и без специалисти няма да се справим. От години се говори за това, че ни трябва обща база данни, за да знаем какво се случва впоследствие с такива деца. Трябва да се проследява кой работи с него, има ли здравословни проблеми. Това все още липсва у нас. Не знам защо някои смятаха, че ако се напише един закон и куп стандарти, някой ще ги спазва. Ето го сега резултата от това чиновническо безхаберие, защото с тези проблеми са оставени в ръцете на некомпетентни хора.
Решение ли е обаче да преместиш такова проблемно дете от едно училище в друго или в друг клас? Много показателен е случаят с третокласника от 19-о СУ.
– Разбира се, че не е. Но трябва да търсим корена на проблема много дълбоко и затова започнах от базата данни. Все пак преди да стигне дотам, това дете има предистория.
Но според експерти на ДАЗД детето е свръхинтелигентно и очевидно не е било включено адекватно в учебния процес.
– Така е, но тук няма нищо неочаквано. Обикновено става дума за интелигентни деца , които обаче насочват интелигентността си само в една област. Такива случаи са десетки. Затова ако някой беше работил от рано с това дете, нещата щяха да са ясни още когато то постъпи в училище. Другото, на което трябва да обърнем внимание, е защо родителите му са скрили проблема. Второ – когато е попаднало в училище , никой не го е разпознал и то е учило по стандартните методи. Сега е преместено в друго учебно заведение, където ще е същото и най-вероятно впоследствие за него ще бъде избрана самостоятелна подготовка. И… край. Едва ли не случаят е приключен. Никой не може да пробие този порочен кръг. Просто няма хора, които разбират от проблема и които могат да вземат решения. На последната дискусия, на която ме поканиха, се обсъждаше не как може да се справим с тормоза в училище , а колко камери ще бъдат поставени и какви огради. Давам ви този пример, за да покажа нивото на некомпетентност.
Не е ли парадоксално, че все още някои хора смятат шамарите за възпитателно средство и тепърва се учим, че е по-добре да стимулираме децата ?
– С колегите от Дружеството на психолозите години наред изтъкваме това. Наистина е парадоксално. Няма как да направиш нещо с учители, които не са научили нищо ново и не са забравили нищо старо. Недопустимо е да има над 30 деца в една класна стая, а в училище за 300 деца учат по 1500. Изненадан съм от това, че всеки се спасява самосиндикално. Ето, при последния случай родители спасиха децата си от проблемен ученик. Крайно време е да проумеем, че само с приемане на закони нищо не се променя.
Агресията е широко понятие, коя обаче е по-страшна -физическата, вербалната…
– Най-страшен за децата е тормозът. Едно дете може да промени живота си, без да може да го сподели с някого. Само 1/4 от децата споделят с родителите си, че ги тормозят в училище. Крайно време е да престанем да се оправяме сами. Спомнете си само случаите от миналата година как родители нахлуваха в училище да се саморазправят. Това не е решение.
Оказа се, че и всяко трето дете е жертва на онлайн тормоз. Къде бъркат родителите?
– Така е. Това е другата голяма тема, че родителите не са научени на родителство. Те си мислят, че ако детето им е в къщи и не излиза навън, всичко е наред. Само че като е пред таблета и компютъра, могат да му се случат толкова страшни неща, колкото и по улиците. Предупреждаваме ги навън да не говорят с непознати, но не и за опасностите, които крие интернет. Повечето родители нямат никаква представа какво се случва с децата им.
Не грешим ли, когато им даваме таблета или телефона прекалено рано, за да си осигурим малко време за себе си?- Много е удобно, нали? Но това удобство май ни струва скъпо впоследствие?
– Не бих заклеймил технологиите, напротив. Те са още един начин на общуване. Проблемът е, че когато родителят даде телефона на детето си, той не му казва какво да прави с него. Има достатъчно забавни неща за 3-годишни деца и тогава технологиите не са опасни. Но пък родителите трябва да знаят за какво става дума и да се учат на родителство. Работил съм дори с IT специалисти, които не знаят как да насочат децата си какво да правят. Така че това, че знаеш нещо, не означава, че можеш да възпитаваш в съвременния свят. Няма как да се учим на принципа на пробата и грешката, защото можем да навредим на детето си.
Кое е най-страшното за едно дете ?
– Да загуби връзката с родителите си и да престане да споделя с тях. Това е най-страшното, защото тогава едно дете се чувства само. А тази връзка се загуби, защото възрастните смятат, че е достатъчно просто да родиш дете, за да си родител. Да запазиш връзката и комуникацията с детето си в този свят, в който комуникацията е основното, е изключително трудно. Но е много важно да се случи, защото ако едно дете загуби доверие, то се чувства беззащитно и може да бъде жертва на всичко.
Трябва ли да бъдем приятели с децата си или напротив – те трябва да изпитват респект към нас? Къде е границата?
– Добър въпрос, защото това е една от най-големите илюзии. Не можеш да бъдеш приятел с детето си и това трябва да се разбере. Приятелите са хора, които имат равни права и отговорности. Когато си отговорен за детето, което отглеждаш, за неговото възпитание, няма как да смесваш това. Това са различни категории. Ще ви дам един пример. Преди време дойде при мен една майка, която имаше доведен син. Тя ми каза, че не може да се справя с него, защото момчето прави каквото си поиска, веднъж дори легнал с маратонките в леглото. След това говорих с момчето и неговите думи бяха: Не ми обръщат никакво внимание, каквото и да направя. Дори онзи ден легнах с маратонките и отново не ми обърнаха внимание,,. А това се случва постоянно. За да запазим връзката с детето си, трябва да положим усилия.
Източник: в. Монитор
Снимка: freeimages.com
