Лошото е, че всички прогнози очертават тенденция на продължаване на този демографски процес и за в бъдеще, като някои от тях чертаят апокалиптична картина към средата на настоящото столетие, когато нацията няма да е в състояние да възпроизвежда необходимите човешки ресурси за нормалното функциониране на държавата.
По разбираеми причини първата сфера, върху която демографската катастрофа нанася своите поражения, е образованието като цяло и в частност системата на висшето образование. Нанасяните поражения са в няколко насоки.
Водеща от тях е тенденцията към непрекъснатото намаляване на броя на завършващите средно образование, което е естествен резултат преди всичко от непрекъснатото намаляване на раждаемостта в страната. Така например, ако през 1990 г. средно образование са завършили 103 хил. младежи, то учебната 2016/17 г. са завършили едва 45 хил. или за 27 години това е 2,3 пъти по-малко. Естествено е да се очаква, че на този катастрофален спад в броя на обучаващите се в средното образование държавните органи от системата на образоването ще отговорят със съответните управленски мерки за привеждане на системата на висшето образование в състояние, което е адекватно на развиващите се негативни процеси.
Парадоксален и управленски необясним факт е обаче, че за същия този период от 1989/90 г. до 2017/18 г. в сферата на висшето образование се развива точно обратната тенденция на непрекъснато намаляващия брой завършили среднисти, като непрекъснато се увеличава броят на планирания прием на студенти. Така, ако за учебната 1989/90 г. плановият прием на студенти е за близо 30 хил. места, то за учебната
2017/18 г. той възлиза вече на 74 хил. места или за 27 години е нараснал почти 2,5 пъти.
Или при 2,3 пъти по-малък брой на завършващите средно образование, броят на местата за прием в университетите е нараснал почти 2,5 пъти. Този парадоксален факт може да се обясни, но само донякъде, с развитието на световната тенденция за масовизация на висшето образование и европейското изискване за непрекъснато нарастване на относителния дял на висшистите в младежката възраст от населението.
Обяснението обаче е приемливо само донякъде и то при една много широка представа за смисъла и целите на висшето образование от типа на управленска максима „Всеки среднист – дипломиран висшист!“. Логически обаче е необяснимо защо този планов прием на студенти от 2010/11 г. и понастоящем системно надвишава в нарастващ размер броя на завършилите средно образование за същата година Така, ако за спомената 2010/11 г. плановият прием е надвишавал броя на завършилите среднисти с 3,5 хил. места, то за учебната 2017/18 г. това надвишение е вече с почти 30 хил. места.
Тук, разбира се, могат да се посочат някакви основания от типа, че има кандидати от предишни години, но това е фактор, който се изравнява във времето и значението му се нулира. Би могло да се посочи и студентският прием на кандидати от чужбина, но техният брой се колебае едва около 2000 – 2500 души годишно, без да е налице някаква сериозна тенденция към нарастване.
Значително по-голямо и с горчив привкус влияние обаче оказва един друг факт и това е, че, ако през 2010 г. близо 5000 младежи заминаха да следват в чужбина, то вече ежегодно около 10 хил. младежи, завършили средно образование в България, официално напускат страната с цел обучение в чуждестранни университети. Колко още напускат по други причини е неизвестно. Но, ако от общо завършилите 45 хил. средно образование през 2017 г. извадим само тези 10 хил. младежи, заминаващи да следват в чужбина, то за учебната 2017/18 г. като потенциални кандидат-студенти в българските университети остават около 35 хил. младежи за общо 74 хил. планово определени за прием места в университетите. Или всеки един потенциален кандидат-студент в България го очакват 2 свободни места в университетите, като той трябва само да си избере кое от тях да заеме.
Ако проследим в последователност пораженията от тази управленска скудоумност върху висшето образование, то на преден план излиза значителният процент на незаети места в университетите, като общо за системата той вече надхвърля 20%, а за отделни университети и значително повече. Мисълта, че така ще отпаднат слабите университети просто не е вярна. Незаети места остават обикновено и в най-престижните ни университети, които предлагат специалности, изискващи много знания и сериозно четене. Да не говорим за част от техническите ни университети, прославили се по света с кадрите, които са обучили, но прославили се и с високи изисквания и тежко следване.
Незаети места в университетите означава намаляване на техните бюджети право пропорционално на броя на тези незаети места, защото принципът на финансиране е „парите следват студента“. Така университетите започват да се борят за кандидат-студенти. Какви кандидат-студенти обаче? При този двойно поголям планов прием от броя на завършилите средно образование е повече от ясно, че всеки завършил с успех „среден 3.00″ трябва да си направи единствено труда да подаде документи в дадено висше училище, за да стане студент. Още повече, че приемът за студенти вече става масово на базата на успеха от дипломата и само отделни университети, които все още държат на своя престиж и авторитет, продължават да провеждат приемни изпити.
Нека за момент се върнем към данните от 1989/90 г., когато от 103 хил. младежи, завършили средно образование, студенти стават едва 30 хил. и при това входът за всички университети е с приемен изпит. Повече от ясно е, че в тази ситуация за студенти са приемани най-добрите от кандидатите и то, най-добрите от първите 30% с най-висок успех. Този факт сам по себе си вече предопределя значително по-високото качество на обучение и по-добрата професионална квалификация на завършилите висше образование.
Сравнението със сегашната реалност, когато студенти стават всички, дори и тези с успех „пълно 3.00“, е тъжно. Сривът в качеството на подготовката на специалистите с висше образование е заложен още в механизма на тяхното приемане в университета. Този срив се развива по две направления:
Първо. В корабоплаването от столетия се спазва един принцип при сформирането на флотилия от кораби и той е, че скоростта на цялата флотилия се определя от скоростта на най-бавния кораб от нея. Този принцип по особен начин се пренася и в системата на висшето образование, когато преподавателят започва да съобразява равнището на своето преподаване с равнището на студентите в съответната аудитория. Масата от приети посредствени студенти неминуемо изисква и занижаване на равнището на преподаване, за да бъде то в съответствие с равнището на техните възможности за разбиране и усвояване на материала. При това една съвсем немалка част от тях не са в състояние въобще да го разберат и съответно да го усвоят, но в крайна сметка и те се дипломират. Това, от своя страна, води до значителен срив в равнището на професионалната подготовката на бъдещите специалисти.
Второ. Посредственият ученик (доста хвалебствен израз за дипломиралите се със „среден 3.00″) като правило е и посредствен студент. Такъв ще бъде после и в битността си на специалист. Тези посредствени специалисти обаче ще учат посредствено поколения от деца, ще ги лекуват посредствено и некадърно, ще проектират посредствено и некадърно сгради, пътища, машини, съоръжения. Нещо повече – ще ни управляват посредствено и некадърно, защото те ще са тези, които ще формират, ако не изцяло, то съществена част от политическия, държавния и бизнес елит на нацията. Не искам да бъда лош пророк, но си мисля, че тези процеси вече водят до липсата на необходимата критична маса от политически, държавен, интелектуален и бизнес елит, който да взема адекватни решения за развитие на държавата в условията на сложните процеси, протичащи в Европа и в света.
Източник: в. „Труд“, автор проф. Борислав Борисов
Снимка: freeimages.com
