Интервю с д-р Весела Банова – утвърден и авторитетен специалист, клиничен психолог и психоаналитик, терапевтичен директор на сдружение „Дете и пространство”. Работиата й с психичното страдание на деца, изоставени от своите родители, я отвежда в областта на закрилата на децата в риск. Активно участва в процеса на деинституционализация и от 1997 г. е национален консултант на Министерство на здравеопазването по реформата на домовете „Майка и дете”. От 2002 г. до 2008 г. е зам.-председател на Държавната агенция за закрила на детето. Автор е на различни книги за развитието на детето и за закрилата на децата в риск. Член е на Управителния съвет на Национална мрежа за децата.
Може ли та твърдим, че практиката на телесното наказание е по-широко разпространена в България от другите европейски страни?
-По-скоро бих формулирала въпроса така: можем ли да твърдим, че практиката на телесното наказание се възприема като естествена възпитателна мярка много по-често в България, отколкото в другите европейски страни. И тогава отговорът е „да“. Да се прибягва да телесно наказание и да се крещи на детето е нещо, с което сме свикнали в България. В много европейски страни самата културална норма на възпитание изключва телесното наказание и крещенето на детето.
Защо родителите избират тази възпитателна мярка?
-Родителите, които аз срещам в практиката си, споделят най-често, че прибягват към шамар или телесно наказание спонтанно. За да спрат детето да не се нарани или да не пострада е едната причина. Другата е, за да спрат някакво повтарящо се крайно нежелателно, често деструктивно поведение на детето. Т.е. става дума за спонтанна употреба на телесно наказание като израз на страх или безсилие. Знам, че има родители, които използват телесното наказание системно като възпитателен подход, в чиято ефективност вярват, но не съм се срещала и не съм разговаряла с такива. Имам пациенти, които са преживели системно физическо насилие в детството си, но при тях не става дума за телесно наказание, а за нещо друго. Родителят насилник е имал нужда да упражнява това физическо насилие над детето и то станало негова жертва.
В какви семейства се случва?
-Случва се в семейства, които са много „уморени“ от детето или в които то идва на родителите „в повече“. Причините за това могат да бъдат различни.
Какво е посланието, което получава детето?
-Посланието, което получава детето, върху което се упражнява телесно наказание, е: че няма граница между телата, че не съществува уважение към тялото на другия. Щом родителят е ядосан, той нарушава принципа за уважение към тялото на другото човешко същество /в случая детето, което е по-слабо и по-уязвимо/ и пресича границата, на която се крепи разбирането и убеждението за личната неприкосновеност на тялото. В крайна форма посланието е, че винаги можеш да нарушиш границата на неприкосновеност на тялото на дургия, особено когато той е по-слаб и беззащитен от теб.
Какви са стандартинте реакции на детето на телесното наказание?
-От това, което чувам от родителите, най-често детето реагира с телесна превъзбуда: смее се докато го бият, крещи обидни думи, спонтанно се напишква… Проявите на телесна превъзбуда зависят от възрастта на детето.
Какви са последствията върху бъдещото развитие на детето? Как се повлиява неговата психика?
-Първата и най-тежка последица е, че детето се обърква, защото телесното наказание причинява в тялото му възбуда, каквато детето изпитва и когато прекалено много го гушкат, милват, пощипват и гъделичкат. То спира да вярва в неприкосновеността на собственото си тяло и постепенно загубва всякакви опори, на които се крепи уважението към неприкосновеността на тялото на другия. Системната употреба на телесно наказание води до чувство на унижение, което практиката показва, че не води до нищо добро. Най-честата реакция, която системното унижение предизвиква, е отмъщението.
С какво може да бъде заменен шамарът?
-Шамарът може да бъде заменен с последователно въвеждане и поддържане на граници. Ако шамарът има за цел да спре детето да прави това, което прави, тогава следва да се замислим как можем да постигнем това с думи и действия. Наскоро една учителка в детска градина сподели с мен, че е успяла да се справи с най-набеденото за лошо дете в групата, което не спирало да се движи и да нарушава правилата, като го хващала за лактите, обръщала го към себе си и му казвала: „Сега спри, спри се и дишай дълбоко. Дишай дълбоко“. И това имало ефект. Този малък човек постепенно започнал да се спира и да се успокоява.
Говоря за тази причина да се използва шамар, защото ми изглежда човешка и логична. Всички останали причини – от типа на Настрадин Ходжа, който предварително пердашел децата си – дори нямам желание да обсъждам, защото във всички останали случаи за шамара няма никакво оправдание. Все пак основното, което ни различава от всички други живи същества на планетата, е, че сме говорещи същества и можем да използваме езика. Внимателната употреба на езика може да въвежда ясни граници и да гарантира правилата.
Има ли някакви техники за справяне в ситуации, в които детето си „проси“ шамар?
-Трябва да открием какво предизвиква облекчение в тялото на детето. Това може да е определена дума, наше изказване. Ако четем Астрид Линдгрен, за Емил от Льонеберя, който непрекъснато прави пакости, няма шамари. Затварят го в една постройка, в която има дървета и длето. Той е затворен там, за да се успокои и размишлява, но има и какво да прави – дялка фигурки от дърво. Когато пораства и става кмет на селото, в което той и семейството му живеят, в бараката, където е бил наказван, имало стотици издялкани дървени човечета. За някои деца вместо шамар е необходимо да бъдат пуснати навън и да имат възможност да се движат няколко минути. Тогава се връщат успокоени. Други имат нужда да бъдат спрени, прегърнати, в някакъв смисъл – да се дадат опори на тялото им, което е възбудено и разтревожено. „Нецензурните думи“ също могат да се „обезвреждат“, като не се интересуваме от смисъла им. Това помага много повече от шамарите. Т.е. шамарът винаги превъзбужда още повече тялото, а задачата е да открием начина, по който да успокоим тялото на детето, за да може то да ни чуе, когато му говорим.
Какво е Вашето отношение към така формулираната забрана за телесното наказание в проекта на Национална стратегия?
-Националната стратегия задава насоки в развитието на политики за деца до 2030 година. Ако стигнем дотам да се появи легална забрана на телесното наказание в българското законодателство, това означава, че като общество сме повярвали искрено, че детето заслужава не по-малко уважение от възрастния, че колкото и малко да е то, тялото му е лично и неприкосновено. Тогава децата ще се формират в духа на забрана на телесното наказание и когато станат родители за тях ще бъде напълно естествено да не го използват.
Снимка: freeimages.com
