Ашод Дерандонян, или Ашо, губи слуха си на 2 години. Завършил е Американския университет в България, работил е 4 години в САЩ и Канада. Професионалният му опит е в областта на НПО сектора и бизнеса. Основател е на фондация “Заслушай се” – активен застъпник на пълноценното включване на глухите и слабо чуващите хора в българското общество.
В България има над 120 000 души, от които 8000 деца и младежи до 29 години са с различна степен на слухово увреждане. Голяма част от тях разчитат основно на жестовия език като основно средство за ежедневна комуникация. Хората със слухови проблеми са изправени пред бариера в общуването, те нямат равен достъп до информация, образование и кариера. Основната цел на фондация “Заслушай се” е да осигури равен достъп до информация, образование и комуникация и съответно услуги за хората от тихата общност, защото те заслужават пълноценно участие в обществения живот.
Препечатваме това интервю на Ашод Дерандонян от вестник “Сега”.
– Ашод, откога си част от света на глухите?
– Бил съм малко над две години, когато родителите ми са забелязали, че нито приемам, нито предавам. Преди това обаче те си спомнят как съм произнасял около 20-30 думички. В момента, в който виждат, че спирам да говоря, осъзнават, че има проблем. Водят ме по лекари и се установява, че след боледуване и антибиотици имам практическа глухота. И решават, че е най-добре да започна слухово-речева рехабилитация.
Роден съм в Хасково и в местната районна организация на глухите препоръчват да бъда в Център за рехабилитация на слуха и говора в Пловдив. С майка ми отидохме там, където живяхме три години. Центърът се намираше непосредствено до училището за глухи и до „Тих труд”. Пред очите ми имаше непрекъснато хора, които използваха жестове. Това, което се случваше, беше, че в Центъра за рехабилитация записваха онези деца, при които виждаха потенциал да проговорят. За това време от 25 деца във випуска ми, сред които бях и аз, две се научихме да говорим. Всички останали бяха разпределени да учат в специално училище, където се ползваше основно жестов език.
– Имаше ли трудности при записването в училище?
– Било е цяла епопея. Майка ми започва да обикаля в Хасково, почти никой от учителите не е искал да ме вземе. Страхували са се как ще се справят с глухо дете, как то ще бъде част от другите. Най-накрая една учителка реши да ме вземе, прекрасен човек е. Така се оказах в чуващия свят. Но да ви върна към центъра. Майка ми силно вярваше, че аз не трябва да комуникирам с глухите. Тя смяташе, че да ползвам жестове е нещо, което ще попречи на моето развитие. Това е типичен модел на поведение за огромна част от чуващите родители на глухи деца. Те казват, че детето им не трябва да попада сред глухи, да не ползва жестов език, защото няма да проговори и няма да може да комуникира с чуващите хора. Това е част от проблема на обгрижващия модел на повечето чуващи родители, който се засилва още повече в годините на прехода. В годините на комунизма много малко чуващи родители са вярвали в глухите си деца, че ще се справят. В повечето случаи са казвали: „О, детето ми е глухо, изпращам го на пансион за глухи”. И го забравят.
– Как едно глухо момче преживява годините, в които е тийнейджър?
– Разбирам, че съм различен, защото възприемам и информацията по различен начин. Чета по устни, но пропускам непрекъснато информация, все нещо не е както трябва. Като тийнейджър започваш да търсиш други, които са като теб. Тогава в диалога с други от моя роден град започнах да научавам първите жестове. Но това, което много ме натъжи тогава, бе, че темите, които споделяха помежду си глухите хора, бяха повърхностни, нямаше какво толкова да се говори, освен да се обсъждат други хора от общността – кой какво направил, защо и т.н. Аз учех в математическа гимназия с английски език. И в онези години от Корпуса на мира изпратиха първите доброволци. Така срещнах моя първи учител по английски език – Дейвид, който ме вдъхнови и с него научих английски език. Той ме мотивира да уча в Съединените щати, кандидатствах през 1994 година и получих частична стипендия от 12 хил. долара. Не ми достигаха обаче 10 хил. долара. Тогава се замислих, че Съюзът на глухите е организация, която помага на глухите да се развиват, образоват, може би ще помогне. Местните в Хасково ме изпратиха в централата. В София отидох на среща с Васил Панев, който по това време вече беше управлявал съюза близо 30 години. Това си беше нещо като Тодор Живков на глухите. Сядам на разговор с него – как да намерим решение на моя проблем да се намери финансиране за моето образование, а аз да съм готов да помагам на съюза и за общността на глухите хора. Отговорът, който получих от г-н Панев, беше: „Ние тук не сме да помагаме на глухите да се учат, ние сме тук на нас да ни помагат”.
– Какво стана след това?
– Аз бях на 19 години. Учих първо в УНСС, след това в Американския университет в България (АУБГ), където и завърших. Работил съм в Съединените щати, в Канада. След близо 20 години образование и професионален опит реших да се завърна в България и да потърся отново Съюза на глухите. Бях си казал, че повече с глухи няма да се занимавам, но вярвах, че за две десетилетия нещата са се променили. През 2014 г. отивам отново в Съюза на глухите и какво да видя -времето застинало, все едно се върнах 20 години назад. Отивам при председателя на съюза – същият човек, Васил Панев, прави вече 50 години на поста. Седнахме да говорим, той не си спомняше за мен. Но видях как диктатурата на Васил Панев е довела до пълна изолация на глухите хора. Ние сме стигнали до дъното.
– Защо?
– Г-н Панев е направил всичко възможно заедно с останалите национално представени организации на хората с увреждания да работят в посока да има изцяло и основно подпомагане на хората с увреждания. Всъщност подпомагането довежда до рака на нашето общество – води до заучената безпомощност. А тя води до ниско ниво на образованост, липса на каквато и да е готовност да предприемеш действия, да поемеш нещата в свои ръце. Моите връстници сред глухите хора са най-ощетените. Те са последните, които са имали прилично образование, но в последните 30 години са били научени да бъдат консуматори. Казвали са им непрекъснато: „Държавата ти е длъжна, че си глух. Ти нищо не прави, трябва да получаваш помощи, пенсия”. Никой не им е казал: „Хора, всичко зависи от нас самите”.
– Този модел не е ли огледален и в другите организации на хора с увреждания?
– Аз вярвам, че най-доброто, което родителите могат да правят, е да мислят как детето им ще е независимо, самостоятелно. За съжаление голяма част от тях мислят как ще го обгрижат за цял живот. Това е нашият манталитет и е видим при майките на деца с увреждания. Аз смятам, че формулата „80 на 20″ важи и при хората с увреждания, като реално не повече от 20% от хората с увреждания в България имат нужда от това държавата да ги подпомага с пенсии за инвалидност. Повечето имат нужда от пълноценно включване, а в България няма никаква адекватна включваща политика. В момента ние казваме: „Нормалните са ни длъжни, държавата ни е длъжна”, и това се поддържа от национално представените организации на хора с увреждания. Аз казвам – не, на нас никой не ни е длъжен, ние сами сме отговорни. Ние, глухите, сме най-многобройни сред хората с увреждания и реално имаме най-малко нужда от подпомагане. Ние обаче имаме нужда от качествени образователни и социални услуги. Например услуги като жестов превод, видео-жестов превод, говор към текст, субтитриране на медии и събития. Образованието за глухите може да се случи по много методи според специфичните потребности на всяко глухо дете. За съжаление обаче водена е политика хората да не са образовани, да не знаят много. Да им осигуряват събори по два-три пъти годишно, да има софра със сладка приказка, това е достатъчно.
– Как може това да се случи?
– В момента държавата няма ясна национална стратегия за пълноценно включване. Ог 2015 г. насам имаме национален план за прилагането на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, но все още има много работа по неговото прецизиране и изпълнение. А трябва да има реално работеща рамка за включване на всички нас – няма значение дали си с увреждане, ром ли си или от друга малцинствена група. Въпросът е всички пълноценно да бъдат включени в обществото. Държавата трябва да създаде рамка, стратегия и да каже: „Вие, гражданите, сте добре дошли да работим заедно в този процес”. Те не го правят – държавата е нещо отделно, гражданите са нещо отделно. А трябва да сме заедно.
– Откъде трябва да се тръгне?
– Тази отговорност е да участваме активно и отговорно в този процес. Но това може да стане, когато имаме капацитет и образование. А като не е инвестирано в развитие на този капацитет? Когато режимът е смятал, че глухите са втора категория хора. В момента национално представена организация като Съюза на глухите се управлява основно от чуващи хора, които имат за параван човек, който е глух, но реално решенията се взимат от чуващи.
– Колко е голяма общността на глухите в България?
– Официална статистика няма. Към Агенцията на хората с увреждания няма работеща система. Всичко е някакъв фарс. Извинения към г-н Минчо Коралски за това, което е направил през годините, но неговият модел е: едни пари от държавата отиват в агенцията, тя превежда на Съюза на глухите, оттам в районните организации се изплащат в брой към глухите – „Айде, брат, ти си глух, ето ти 80 лв. на година, подпиши се”. Знаете ли къде отиват тези пари? При 98% от случаите парите отиват за хляб, вино, колбаси, битови сметки. Милиони са изтекли през годините за нещо, което няма резултат. Затова се радвам, че всички протести от последните няколко месеца се случиха. Това е знак, че като народ сме стигнали дъното. Ако глухите са в „девета глуха”, къде сме всички ние? Ако не умеем да включваме всички, какво общество сме тогава?
Източник: вестник Сега
Снимка: “Заслушай се”
